Кралския дворец

Заглавие: Кралския дворец Сря Апр 10, 2013 9:09 pm

Spoiler:

Събудих се и бавно отворих очи. И извенъж всички случки ми минаха пред очите - бара, битката, тъмницата, сия и армията, битката...
- Лий! - Рязко се изправих. Главата ме болеше много.
- Спокойно! - Забелязах Сия да седи до мен... в голямо кнапе, а стаята бе като излязла от каталог! - Трябва да си почиваш. Имаш счупен крак, но до ден-два след края на ваканцията ще си добре..
- Аха... ъм... Къде сме, казваш?
- В болница.
- Това го виждам. Коя точно? - Тя направи някакво виновно изражение, а аз я гледах скептично. - Какво става тук?
- Ами... то... аз... всъщност...
- Сия! Кажи-ми!
- Уф... да, добре. Но обещай да не откачаш, ОК?
- Да, спокс! - Отвърнах й спокойно. Тя си пое въздух и изговори "думите".
- Ние сме в кралската болница на Флубъстър.
Това закънтя в ума ми, сякаш някой бе издълбал думите в мозъка ми.
- Щ-що за шега е това? Ти-ти се шегуваш, н-нали?
- Луси. Спокойно. Ти не сънуваш. Наистина си тук. - Колкото и да го повтаряше, аз успях да го осъзная след няколко предълги мига. И тогава, ме завладяха стотици емоции наведнъж - ужас, паника, страх... да, най-вече страх. Просто се скрих под завивката.
- Т-ти луда ли си да ме водиш тук? - От всичко, което си мислех, само това успях да кажа. Тя много добре знае, че ме страх да идвам близо до, камо ли вътре в двореца! Да не е луда? Или се опитва да ме хвърли в затвора, или какво? Та аз полуубих кралската армия!!...
Докато се криех под чаршафа, чух вратата да се отваря и един глас да казва:
- Сия, как е? - Погледнах я изпод чаршафа и я видях да ръкомаха на човека. Имах лошо чувство за това кой бе влязъл. И когато погледнах леко към вратата, това чувство се засили много. Скрих се под чаршафа и въобще не ми пукаше, че приличам на петгодишно хлапе. Усетих, че леко треперя и в мен остана само едно - страх.
- Какво? - Човекът се приближи по-близо до Сия... която стоеше до мен!
- Уф... ти в ред ли си? - Тя започна да му се кара. - Предопредих те, че тя няма да реагира спокойно. Още от случката на бала трябва да го знаеш!
Тогава се сетих, кой бе той - кавалерът й на бала, който провалихме! Също и... принцът на Флубъстър - Грей!!
Стори ми се, че се разтреперах по-силно.
- Добре де, извинявай! - Чакай малко...! Защо Сия и принцът си говорят като приятел- О, не! Не, не, не! Само не ми казвай, че те са... Сега вече спрях да треперя и едвам се сдържах да не се разхиля - не, че бе смешно, просто не можех да го повярвам. Е, ако те са... значи няма да ме пъхнат в клетка и пакет обратно за Хертофили... И тъкмо тогава кислородът започна да ми свършва. И, въпреки огромното ми нежелание, излязох изод чаршафите. Надявах се да не ми личи огромното желание да се разхиля като пълен идиот. Просто се опитах да игнорирам разговора им, пореади който не ме забелязаха.
Замислих се за слуилото се, като успшях да го опиша буквално с една дума - "Откачено!". Сигурна бях, че щях да имам най-откаченото съчинение на тема "Как прекарах ваканицията". Изведнъж, усетих, че лицето ме боли - чак тогава разбрах, че се усмихвам широко. И след само миг, те ме забелязаха.
Продължих да блея към тавана, въпреки, че още се усмихвах. Усетих как се споглеждат и настъпи мълчание.
Едва след няколко, сякаш безкрайни, минутки, Сия проговори:
- Луси... - Каза тя тихо, но се закашля и после продължи: - Луси, това е Грей Флубъ-...
- Знам. - Прекъснах я аз, като не мърдах. Не се усмихвах. Не правех нищо... е, външно - от вътре цялата се тресях от страх... или бе смях? Май бе странна комбинация от двете.
- Доooбрееe... - Отново се спогледаха, преди да той да каже:
- Приятно ми е да се запознаем.
- Аха. - Трето споглеждане.
- Сия много ми е разказвала за теб.
- Супер. - Тонът ми бе ужасно студен, а те - за енти път - се спогледаха. Имах чувството, че ще се разхиля и разплача едновременно, макар да бе невъзможно... на теория.
- Значи си от Хертофили? Как е там? - Изпитах ужасно желание да се извърна и да погледна неразбиращо. Той не знае!?
- Чудесно.
- Аха... - Според периферното ми зрение, те бяха объркани.
- Луси, - започна Сия - какво ти ста-... - Спря се по средата на изречението, след като забеляза гиганстката ми усмивка. Макар че все още погледа ми бе леден - явно не бе толкова трудно да изразиш две емоции едновременно. - Сериозно, да не си се смахнала преждевременно?
И тогава и двете избухнахме в смях. А Грей само ни зяпаше безмълвно и неразбиращо.
След като се успокоихме, тя каза:
- Радвам се, че си добре.
- Е, да. Познаваш ме. С един крак в гроба и усмивка на лице. - Усмивката ми помръкна за миг, но бързо се върна. Погледнах Грей с ъгълчето на окото си. След това включих телепатията ми със Сия.
Обясни!
Да, добре. Само чакай малко. Тя прекъсна връзката и заговори гласно:
- Грей... - Тя се обърна към него, но той вече бе излязъл. Въздъхна и се обърна към мен: - Всичко започна, когато ти-знаеш-кои нападнаха Града. Армията бе в бойна готовност, а нас, цивилните бяха събрали в двореца, който се водеше най-безопасен. И... стояхме там дни наред, без да знаем какво става навън. Веднъж, Грей, който тогава бе колкото нас, дойде. Само като го погледеше човек, можеше да разчете мислите му... не че сега е много различно, както и да е. Та, знаеш... запознахме се, станахме приятели и така нататък, и така нататък... Когато се чу трясък. Това е последното, което помня. След това, от разказите на присъстващите разбрах, че "те" са проникнали в двореца. Нападали са безраборно, сякаш им било забавно - не се учудвам за което. Аз, която съм била припаднала, съм щяла да бъде оцелена. Обаче, когато магията стигнала на няколко сантиметра от мен, просто отскочила! - Тук опулих очи. - Дам... след това, когато съм им привлякла вниманието, те са се опитали да ме убият - безуспешно, очевидно. Та, след това, съм се съвзела... ама не съвсем. Някой казваха, че съм била като зомби, а други - като в транс. Според мен е второто, все тая... Приближила съм се към тях и после е блеснала някаква светлина, която е заслепила всички, заради което никой не знае какво е станало. Щом обаче блясъкът спрял, тях ги нямало, а аз съм била в безсъзнание. - Представих си милиони възможности за случилото се, но ги запазих за себе си. Сия продължи: - Както и да е, прекарах няколко дни в болницата, а Грей ме посещаваше всеки ден. Седмица по-късно навърших 14 и на другия ден ме повикаха в двореца. На кратко, ме помолиха да се присъединя към армията и ми благодариха за помощта. Нямаше какво да правя, за това приех. И, сигурна съм, нататък се досещаш. Всеки ден тренирах, пращаха ме на мисии и лесно се издигнах до сегашната ми позиция. През това време с Грей станахме най-добри-приятели и...
- Да, сетих се. - Улесних я аз. Значи бях права... Те са заедно...
- Аха... след това започнахме плана ни... - Сега започна да изрежда всички събития, които станаха след началото на годината: - Ти се внедри при Триксите, с което си навлече подозрението на Лина, Сам и... - Лицето й, вероятно и моето, пребледня. След малко се отърси и продължи: - После дойдох аз, ти си загуби паметта и намерихме онази книга за Времелия... И през ваканцията се върнахе тук, когато се озовахме в полуразрушения от "Лудата Саманта" дворец на Солария. Телепортира ни на Омега, за малко да замръзнем и Алекс... - Отново пребледняхме, но за по-дълго. - Ъхъм... после и онези изпитания. И накрая, "наградата" се оказа цял куп нови изпитания от Старейшина на Андрос. Поне си получихме Сиреникса... Та, после се върнахме в Алфея, а ти - отиде при баща ти, на Хертофили. И там се сгоди! Да му се невиди, защо не ми каза по-рано? Та, ти се върна в Алфея и ни покани на сватбата си, която онея откачалки развалиха с гръм и трясък. И после...
- Добре, стига вече! - Прекъснах я. - Не е нужно повече.
- ОК. - Въздъхна и се облегна назад.
- Хей - погледнах я след малко, - защо не си му казала? Знаеш, че съм принцеса и прочие?
- Ами... - хвана се за главата, сякаш я болеше много силно. - Не знам, честно. Не знаех как ще реагира, на това, че най-добрата ми приятелка е принцеса на Хертофили. Същото важи и за теб...
Чухме някой да се отдалечава от вратата. Значи бе чул... Сия скочи и тръгна след него. Чух ги как си говорят - само тя говореше, той - направо крещеше.
Трябваше да се преборя с желанието ми да хлопна вратата и да оставя Сия сама да се справи. Аз наистина се страхувах от последиците, но изведнъж просто реших - заключих страха зад дебела врата, смених си дрехите

Spoiler:

и тръгнах с решителна крачка към тях.
Застанах на няколко метра, а те все още спореха. Изчаках малко преди да ме видят. По това определено си приличат - адски ненаблюдателни са!
- Луси? - Сия попита леко, защото виждаше "решителността" ми... за разлика от Грей.
- Виж какво. - Започна той. - Чух ви целия разговор. Оценявам, че сте се опитали да помогнете на Кингстаун, но това не променя фактите - Хертофили и Флубъстър не могат да се разбират, защото...
- Кой казва? - Прекъснах го, защото от тази реч ми писваше вече.
- Какво имаш предвид?
- Питам те, кой казва, че трябва вечно да сме скарани? Родителите ли? - Погледнах го с поглед, казващ "Я, стига!". - Ако слушах какво казва баща ми, в момента щях да вися в проклетата тронна зала и щях да пия чай с някоя досадница - а аз МРАЗЯ това.
- Е, това е...
- Така че - продължих, сякаш нищо не е казвал, - това, че през последните сто години планетите са в нещо, наподобяващо война, няма-никакво-значение. Всъщност, някой знае ли защо е започнала войната? - Попитах ги, но и двамата мълчаха. - Това няма нищо общо с политиката и каквото и да било. Двамата крале били първи приятели, докато не се появила жена, която и двамата харесвали, но никой не казал на другия. Веднъж, те разкрили чувствата на другия и се скарали жестоко. Но до война довело друго - смъртта й. Тя се обесила, защото всъщност харесвала и двамата много и не можела да реши. И двамата обвинили другия за това и така започнала война. Едва години по-късно, те открили причината, но вече било твърде късно да спрат. Никой, естествено не знае за това. Открих историята, закодирана, в дневника на тогавашния крал на Хертофили.
Няколко минути бе настъпила мъртвешка тишина, като междувременно едва удържах "вратата" към страха ми да не се разбие. След като никой нищо не каза, заговорих по-бавно:
- И, след като всичко е започнало като конфликт между двама приятели, не мисля, че има нещо общо с нас и планетите в момента, нито тогава. - Обърнах се към Грей и след като го гледах малко, подадох ръка: - Мир?
Той се поколеба малко, но все пак...
- Мир. - Отвърна той и стисна ръката ми. В този момент...

Spoiler:

- Луси! Това е...
- Дам. Получих чармикс... - Ухилих се. - Макар че изобщо не разбирам как стана.
- Е, поне сега и двете сме с чармикс.
- "И двете" ли? - Изгледах я подозрително за енти път днес.
- Трансформация! Чармикс! - Каза тя и...

Spoiler:

- Да. Ако ме извините, трябва да се върна в стаята, защото имам чувството, че кракът ми ще се пръсне.
Сия и Грей ми помогнаха да легна пак, след което отидоха някъде заедно. А аз реших да се обадя на баща ми.
Разказах му накратко, а в края, той каза:
- Значи, след толкова време, войната свърши, а?
- Да... и приносът е мой! - Разсмяхме се и след още няколко изречения затворих.
Е, поне сега ще се притеснявам за едно нещо по-малко...
На вратата се почука и от там влезе Лий.
- Хей, как си?
- Аз ли? - Погледнах гo. - Виж се теб!
- Е, чух, че постигна мир между планетите, а?
- Дам. Аз съм най-добрата!
Разсмяхме се.
И така, пркарах само ден в болницата, като Лисандър бе при мен през цялото време, а Сия и Грей се бяха затрили някъде.
На следващата сутрин, Лий си тръгна преди нас - каза, че имал работа, а аз не го разпитвах особено. Малко по-късно, аз и Сия влязохме в портала за Алфея...