Изгнание

Заглавие: Изгнание Пон Май 27, 2013 11:57 am

Участват: Саманта (winxclub), Лина (xSunnyxGirlx), Луси, Лисандър (maicg), Сия (siaa), Мони (wind_fairy)

Битката за Алфея е в разгара си! Всички се опитват да отблъснат злите Трикси, които искат училището за млади феи унищожено, а клуб Уингс се сблъсква с шокиращо разкритие - Саманта е помагала на Триксите.
Всички искат отговори, но по средата на битката, кой ще послуша такава молба? След като Сам, най-сетне решава да покаже на приятелките си, че е готова да се бие докрай, напада Айси яростно, а това води и до катастрофални последствия - феята губи контрол над силите си, и заслепява цялото училище с взрива си. Успява да насочи хаотичната енергия право към вещицата Айси и изчезва безследно.
Оказва се, че тези взривове биват предизвикани случайно, и че чрез тях феите на времето отдават последната си енергия и умират. Дали и със Саманта обаче се е случило същото?

Заглавие: Re: Изгнание Вто Юни 04, 2013 2:32 pm

Отворих очи. Плъзнах погледа си по заобикалящото ме пространство, но всичко беше размазано. Виждах само някакви движещи се светлини... силно размазани. Спомените изведнъж нахлуха в главата ми и ме заля вълна на напрежение. Виждах случилото се в Алфея, все едно се случваше сега пред мен, не можех да се отърва от спомена.
Ясно ми беше, че вече не съществувам за никого, но след това идваше въпросът защо все още си спомням, защо изобщо дишам... в Ада. И съответно идваше следващия въпрос...
- Жива ли съм?
Не очаквах никой да ми отговори. Просто трябваше да се уверя, че мога и да говоря. Все още.
- О, разбира се, че си жива! На Времелия си... И още как...
Не можеше да бъде. Нямаше как да съм се озовала на планетата си, още пък по-малко при... него.
- Братко?
Изведнъж картината пред погледа ми започна да се изяснява. Вече виждах по-ясно.
- Да, аз съм. Не ме ли помниш?
Истина беше. Бях на Времелия. При брат си... Още ли беше жив...
- Лошите спомени не се забравят лесно. Ще ти се наложи и ти да го запомниш по трудния начин.
Гласът ми излъчваше единствено и само ярост. Гняв. Нищо друго.
- През всичките години заточение, не научи ли нещо ново? Жалко... - милият ми скъп брат. Способен да те изкара извън контрол.
- Заточение ли? Така ли го наричате?
Не скривах недоумението си. И ядовитостта.
- Мхм. Да не би да те обидих? О, съжалявам. Но затворът на Времелия, затворът за тези, като теб... онези, които са попаднали там са с присъда "ЗАТОЧЕНИ".
- А тези, като теб са с диагноза "ЛУДИ". Знаеш го, обзалагам се.
- Няма смисъл да споря с теб. Поне не, за това. Но не си тук, за да си разменяме сладки приказки... Не че, не би ми било приятно. Тук си, за да обсъдим един въпрос.
Брат ми стана сериозен. По-сериозен от преди малко. Лицето му излъчваше съсредоточеност. И голяма доза хладнокръвие.
За какво изобщо му беше да разговаря с мен?...
Или всичко това беше сън... или път към смъртта?
- Осъзнаваш, че няма да говоря с теб, нали? И въпреки това... Как съм се озовала на Времелия? Кога съм пристигнала? Какво се е случило с Ал...
Съществото до мен обмисляше нещо и въпросите ми минаха покрай главата му. Но все пак ми отговори.
- Саманта, способността да контролирам събитията, да контролирам абсолютно всичко... запознала си се с нея. И тези знания донякъде те вкараха в зат...
- Давай направо!
- Да... Та говорехме за дарбата ми. От няколко години те следя и знам какво се случва с теб. Всичко. Абсолютно всичко.
Идваше ми да му разбия самодоволната физиономия, но все още изчаквах. Трябваше ми информация.
- И битката ти с вещицата... последното, което си спомняш - следях също. И сега... Благодарение на контрола ми над събитията, успях да те накарам да освободиш енергията си... Натрупалата се енергия от всички твои избухвания. Щеше да е фантастично. Да намериш гибелта си заедно с приятелите си... И училището за млади феи да бъде унищожено. Онова, към което беше привързана. Но мила Саманта, уви. Трябваш ми жива. И благодарение на контролът ми над събитията те телепортирах тук. На Времелия. А още по-жалкото е, че насочи цялата си енергия към онази вещица. И Алфея е добре. Но това няма никакво значение... Познавам те по-добре от дланта си, вече ти е станало ясно.
- Рен... - върнах му услугата да го нарека по име, - толкова малко мозък ли ти е останал в главицата? ТОЛКОВА МАЛКО ЛИ?!?
Последното го изкрещях силно... Та така че всички да ме чуят. Първо, че така изливах гнева си, второ, че можеше да се появи помощ.
- Виждаш ли изобщо в какво си се превърнал? Говориш така, сякаш притежаваш всичко! Как можа да си помислиш, че може да бърникаш в съдбите на хората?! Знаеш ли какво можеше да се случи? И... ти контролираш живота ми, по дяволите! Правиш, каквото си поискаш! Можех да нараня всички... Не съзнаваш ли колко жертви можеше да има?! Слава Богу, няма... успях да отклоня буйството си от полезрението на училището. НО ТОВА НЕ ТИ ДАВА ПРАВОТО ДА СЪЗДАВАШ БЕДСТВИЯ!
- След като имам способността да го правя, не виждам смисъл да пестя силата си.
- Как...
- Сълзливите представления може да си ги спестиш. Отдавна съм се нагледал на артистичния ти потенциал.
- И? Не поисках да тръгна с теб, когато бяхме малки... не поисках да избягам и сега ще си връщаш ли? Целият ми живот е бил твоето отмъщение... ТАКА ЛИ?!
- Не точно... Въпреки, че щеше да е идеално, ако беше.
- О, Боже! В какво си се превърнал. Не е истина.
Чувствах как краката ми омекваха. Но съзнавах, че това не е края.
- И това, че играех от Триксите... твоя работа ли е било?!
- Не, не... Злото у всички феи на Времелия се дължи на силата. И ти го знаеш. А Триксите бяха начинът ти да освободиш злото в себе си.
- И за какво съм ти аз? Защо оцелях?
- А... Много бързаш. Не ми се искаше чак толкова бързо да преминем към най-интересната част, но щом желаеш, не виждам защо да си мълча повече.
"ГЛУПАК!"
- След като силите ми се увеличиха... И ти стана свидетел на какво съм способен... Мисля да се заема с нещо по-мащабно. Базата вече не ми дава удоволствието, което преди изпитвах от нея. Огледай се!
И чак сега забелязах къде съм. Навсякъде имаше дървета... А листата им бяха странни... бяха по-тъмни от нормалното. Дължеше се на злобата на брат ми предполагам. Всичко сочеше към извода, че се намираме в горите на Времелия - едно от най-тъмните кътчета на планетата - но нещо ми подсказваше, че се намирахме в базата на брат ми... както той я нарече. Такъв болен мозък, като него беше способен да си присвои част от горите на Времелия... И да си направи своя в замъка си... Но едва ли живееше в замък. И въпреки всичко мисля, че ме беше довел в базата си. Готвеше нещо. Какво? За какво беше цялата тази злоба...?
Още от началото Рен се различаваше много от мен... Излъчваше някакво зло... Но нямаше как тогава да обърна внимание... Все пак едва говорех. Постепенно започваше да развива вандалството си. Накрая реши да избяга от вкъщи... било му под нивото да живее при "такива условия"... За малко щеше да ме навие да тръгна с него. Но не тръгнах. Когато хората научиха, че е избягал какви ли не приказки се пръснаха по негов адрес. След като годините се изнизаха, от него нямаше и следа, вече притежавах голяма част от разсъдъка си и реших да се поинтересувам от това къде е, с какво се занимава и т.н. Нормално за брат и сестра. Но откритията ми бяха потресаващи. Занимаваше се с... ужасни дела. Когато го срещнах се беше превърнал в... чудовище. Не беше онзи човек, който познавах... не че го познавах много добре. И тогава осъзнах, че съм се заблуждавала много за него. Последваха още няколко срещи... Не бяха от желаните. Слуховете гласяха, че се занимавал с черни дела, магии... И когато започнах да научавам все повече и повече...
- Вече искам да разрушавам. Повече от преди!
Злокобна усмивка плъзна по лицето на брат ми. Не можех да повярвам, че изобщо е възможно той да ми е брат...
- Целта ми е Времелия. Време е да разрушим източника на най-лошите ти спомени, сестричке!
- Няма да посмееш, Рен.
Стараех се да звуча сериозно.
- А и няма да ти позволя.
- Безсилна си срещу мен! И току-що се наложи да го разбереш по трудния начин. Жестокия начин!
Решителност го заля отвсякъде. Вдигна юмрук и ме погледна. Побиха ме студени тръпки...

Spoiler:

- Връщане на времето! - извиках.
Знаех какво ще последва, ако ме атакува. Не за първи път ми се случваше да се бия с него. Нямаше как да се измъкна. Единственият ми шанс за спасение беше миналото.
Миналото.
Започнах да минавам през някакви тунели и размазани времеви портали. Картината пред очите ми започна да се изяснява малко по малко. Превъртях разговора с Рен, после светлината, избухването, после битката с Айси, Лина в леда...
ДА!
Лина в леда!
Точно това беше шансът ми!
Разговорът с Луси!
- Луси, мисля че ти дължа един отговор.
Да! Точно тук беше момента! Точно тук трябваше да я предупредя. И да и дам ключа за спасението ми.
Тя ме погледна.
СЕГА!
- Слушай ме внимателно!
Говорех концентрирано и бързо, времето ми изтичаше. Сега или никога.
- След няколко минути ще се случат ужасни неща. Повярвай ми, гаднички са. Когато отидеш при Лина, осигури защитата и на двете ви. Ако Сия и Мони са при вас, защити и тях!
Луси ме погледна недоумяващо. Мислеше си, че съм луда.
- Луси, НЕ СЕ ШЕГУВАМ! Знаеш, че мога да пътувам във времето! Е, ето ти я Саманта от бъдещето!
Не съм много стара, учудва ли те? - добавих наум.
- Потърси някакво прикритие. А сега... След като взрива свърши...
Луси вече ме гледаше... ококорено. Дам... и на мен да ми бяха съобщили за взрив и аз щях да съм втрещена.
- След като взрива приключи, уверете се че няма пострадали. Или отстранете Сторми и Дарси по-бързо, а Айси... Просто проверете състоянието на вещиците. А сега... Ето ти тази гривна!
Пъхнах в ръката й черна гривна с малко часовниче.
- С нея може да стигнеш до Времелия. Гривната ще те телепортира там където съм аз. И ДА! На Времелия съм! Когато се увериш, че тук положението е овладяно може да отпътуваш за Времелия... при мен. Давам ти гривната единствено и само, защото положението ми е лошо... В неизгодна ситуация съм, така че... ПОВТАРЯМ! Когато положението тук е овладяно с гривната може да отпътуваш при мен... и да ме измъкнеш! Гривната може да те държи на Времелия само един час. После се връщаш на мястото, от което си тръгнала. Надявам се с мен. Трябва да ме измъкнеш, повярвай ми! И може да вземеш на пътешествието си, когото поискаш. Броя на пътуващите е неограничен. Много вероятно е да забравиш онова, което съм ти казала сега, но когато погледнеш гривната ще си спомниш всичко. И... не е задължително да идваш! Само, ако искаш, ако смяташ, че трябва... ако смяташ, че съм го заслужила!
Нещо ме задърпа назад.
- Помни! - беше последното, което изкрещях, след което се отделих от тялото си - МНОГО СТРАННО ЧУВСТВО - и се пренесох отново на Времелия.
Не очаквах Луси да е разбрала нещо от казаното, но... Трябваше да си пробвам късмета.
- Е, сестричке...
- Рен!
Изпищях. Не трябваше да се стига до тази битка.

Заглавие: Re: Изгнание Пон Юни 10, 2013 4:37 pm

- Защо си толкова упорита? Защо?
По лицето на брат ми беше изписана малка доза отчаяние... подигравателна.
Изправих се и се изтупах. Погледнах Рен в очите, опитвайки се да разбера какво се върти в главата му, да ми даде някаква насока. Нищо такова. Владееше се прекалено добре.
- И се очаква да ти отговоря? - измърморих по-скоро на себе си.
Нощта и тъмните дървета зад милия ми брат му придаваха още по-зъл и налудничав вид. Твърде подходящ за него... И пак не беше доволен от това. Искал нещо ново...
Камъните и пръстта под краката ми ме успокояваха, макар и леко - утешаваше ме мисълта, че съм на родната си планета, въпреки и че това не трябваше да ме радва. Ако пък тръгнех да бягам стъпките ми щяха да ме издадат... Брат ми беше съобразителен, все пак. Как можех да го надвия? С бягство или добре премерени ходове... Бягство... Идеалното бягство.
Някаква светлина проблесна зад мен, за да прекъсне отчаяните ми мисли, след което няколко сенки се появиха пред дърветата. Първоначално си помислих, че това са съотборниците на лудия ми брат, но след още няколко мига разбрах всъщност кои са тайнствените сенки.
- Луси, какво си направила?!...
Тъмните фигури излязоха на лунната светлина и сега успях да ги огледам по-подробно.
Лина, Луси, Мони, Сия... и Лисандър! Какво пък правеше той тук?!? Изобщо... ЛУСИ!
- Хей, имаме си компания! - Брат ми се усмихна развеселено. Беше весел, за Бога! Радост го заливаше отвсякъде... Какво му имаше...?
Лина от своя страна беше намръщена, дори не обърна внимание на "очарователните" приказки на роднината ми...
Насила ли я бяха довели?
- Сам! - Луси вече се беше озовала до мен. - Какво има?
Сега трябваше и да обяснявам?... Какво изобщо си мислех, че ще стане, като я извикам? Без повече проблеми?... Неее.
- Запознай се с брат ми! - извиках с ирония в гласа.
- Имаш брат?! Но... - гледаше ме втрещено... за втори път днес. - О, къде са ми обноските?! Здравей! - И Луси тръгна към Рен...
"КАКВИ ГЛУПОСТИ ПРАВИШ, САМАНТА?!? ТЯ НЯМА ДА ГО НАБИЕ, КАТО Й КАЖЕШ, ЧЕ ТИ Е БРАТ!"
Рен първо погледна объркано - не съм вярвала, че някога ще го видя така - но после се съвзе... И подаде ръка на Луси.
"О, Боже!"
- Коя от вас се казва Луси? - и продължи да гледа усмихнато. Усмивката на моя скъп брат...
- Аз, но... откъде знаеш името ми? - на лицето на Луси се изписа недоумение.
НЕ!
- Изненада! - Рен се задейства. - Просто по реакцията на Саманта, когато дойдохте, съдя, че ти си организатора на малкото ви пътешествие до Времелия. И след като ти си екскурзовода... Първа падаш ти!
И Рен дръпна рязко ръката на Луси, след което тя вече се беше озовала на земята със стон.
- Той е опасността, за която говорех... И заради, която вие сте тук.
Запелтечих със скоростта на светлината.
- Не го щадете... - заотстъпвах назад, докато не усетих някакво дърво зад мен... бях се озовала при другите. - Просто трябва да го отстраним и да се приберем... Или просто да се приберем. Охх... Той е зъл! Брат ми е, да, но... е зъл! Той е заплахата...
- Не се притеснявай! - гласът на Лисандър стигна до мен. - Вече е пътник.

Заглавие: Re: Изгнание Сря Юни 12, 2013 6:58 pm

Нещо адски много ми подсказваше, че не трябва да се доближавам до този Рен. И въпреки всичко, въпреки това чувство, което крещеше "Бягай надалече!!", просто не можах.
- Здравей! - Усмихнах му се и подадох ръка, при което леко се стъписа. Въобще не му отива, помислих си аз, въпреки, че го видях за първи път точно преди пет секунди и той се хилеше като ненормален идиот. Замислих се въпрху думите на Лий, че тук е опасно - ами, намирахме се в гора. Съвсем нормална, мрачна гора - явно бе нощ тук, докато в Алфея бе средата на деня... Или на Времелия бе така винаги? Нямах никаква идея, пък и не му бе времето, нито мястото да мисля за това. Както и да е, Рен най-сетне отвърна на подадената ми ръка с ръкостискане, което ми се стори маалко по-грубо от необходимото.
- Коя от вас се казва Луси? - Явно се бе съвзел от шока, който му докарахме като се появихме от нищото... или като се приближих, не знам кое - и пак започна да гледа усмихнато.
- Аз, но... откъде знаеш името ми?
- Изненада! Просто по реакцията на Саманта, когато дойдохте, съдя, че ти си организатора на малкото ви пътешествие до Времелия. И след като ти си екскурзовода... Първа падаш ти!
Преди да се усетя, лежах на твърдата земя и, въпреки, че не чувствах никаква болка, се чу един монотонен стон, който явно вече издавах по навик. В този момент чух гласът на Сам, който прозвуча твърде уморен. Не само ние сме уморени от това. И на нея и се насъбра много...
- Той е опасността, за която говорех... И заради, която вие сте тук. Не го щадете... Просто трябва да го отстраним и да се приберем... Или просто да се приберем. Охх... Той е зъл! Брат ми е, да, но... е зъл! Той е заплахата... - Не се притеснявай! - Едва сега забелязах, че Лисандър стоеше от едната ми страна. - Вече е пътник.
Гробна тишина.
- Какво? - Сам явно не очакваше това, както и аз. Прекалено бе спокоен... уф, какво им ставаше на мъжете? Как можеше да са толкова спокойни в подобни ситуации... И изведнъж разбрах - Лий не бе спокоен. Бе изпълнен с гняв до краен предел. В гласът му бе последното останало спокойствие. Имах чувството, че всеки момент ще се превърне в огнена топка, защото кожата му бе поне 100C. Но това не ми пречеше. Вместо това, с възможно най-най-голямото спокойствие, което успях да докарам казах:
- Лий, спокойно. - Върнахме се при останалите, където Сам бе застанала. Хм... така й отива повече, от колкото сама. Заговорих тихо, макар да ми бе пределно ясно, че Рен може да ме чуе... не беше сякаш ми пукаше, така или иначе. - Сам, наистина съжалявам.
- За какво?
- Че имаш такъв брат. - И всички се изхилихме като първите идиоти, напълно забравили за тъмнокосия младеж зад нас. - Както и да е, мисълта ми е... какво правим сега?
И погледнах момичето, всъщност всички от нашата групичка, пред мен с поглед, който ме караше едва ли не да изглеждам сякаш казвам "Хайде, кажи го! Кажи, че ще пребием този идиот! Да започваме по-бързо, че да свършваме вече! ХАЙДЕ!!".

Заглавие: Re: Изгнание Чет Юни 13, 2013 12:37 pm

- Колко време ни остава?
- Половин час. - Луси се забави с отговора.
"Ъхх... няма как да го занимаваме половин час!"
- Какво има? - брат ми се изхили подигравателно. - Да не би да не можете да ме победите? Къде се изпариха самоувереността и решителността... които между другото ви правеха още по-смешни.
- Май някой е с прекалено високо самочувствие за себе си! - Сия се обади и излезе отпред.
- Самочувствие без покритие. Време е да стопим и последната капка от тази катастрофа! - Мони бързо изстреля ултразвукова атака и Рен бе зашеметен. Не беше очаквал от нея да го нападне толкова рязко.
"О, да!"
Сия го замрази - не за дълго, - докато още се осъзнаваше, след което ме попита:
- Какви са силите му?
- Слаби места? - допълни Лисандър.
"Охх... трябва да измисля нещо. Няма как да им разкрия какъв всъщност е брат ми... Не може."
- Може да контролира събитията, случките, съдбата, както искате го наречете! Просто може да дирижира всичко, така както си поиска... - Нямаше как да се измъкнем, ако не казвах нищо. Щях да споделя само нещата, които са нужни за падението на Рен.
- Що за способност е това?! - Сия се намръщи.
- Тук нещата са прекалено странни, особено за хора, които за първи път стъпват на Времелия. И то при такива обстоятелства!
- И все пак... виждала си брат си в действие. Трябва да си забелязала как използва магията, слабите му места. - В очите на Лисандър се четеше желание, силно желание да размаже Рен.
- Сигурно си прав. Но...
- Нямаме време.
- Може пак да ни мами. Станало й е навик в последно време. - Лина изохка и извърна очи, когато погледите ни се срещнаха.
"Ох! Нямаме време за това!"
- Начинът му на мислене и битка, не са по специалността ми. Но трябва да го разсеем по някакъв начин, да се разконцентрира, и когато това стане да го атакуваме. Така няма да има време да предотврати атаката ни, да я заличи със силите си, или пък дори да ни парализира... Непредсказуем е!
- Не е кой знае колко полезна информация, но и това е нещо. Всяка една подробност за брат ти ще ни бъде от полза.
- Не можеш ли да ни върнеш в Алфея? - Луси поднесе гривната на ръката си.
- Направих я ден преди вещиците да нападнат училището. Нямах време да вградя опция, която да пренебрегне насроченото време за прибиране...
- Идеи как ще изкараме брат ти аут? - Мони бе леко отегчена. Нормално.
В следващия момент се чу пукот, после някакво стържене, а след това лед се разхвърча навсякъде. Рен се беше освободил от ледения си затвор...
- Май ще трябва да импровизираме.

Заглавие: Re: Изгнание Чет Юли 11, 2013 5:02 pm

Чу се пукот, после някакво стържене, а след това лед се разхвърча навсякъде. Рен се беше освободил от ледения си затвор...
- Май ще трябва да импровизираме.
Не чух кой го каза, пък и нямаше значение - бе прав. Трябваше да намерим начин да се справим с него... или да го занимаваме половин час, колкото да се върнем в Алфея. Чакай малко... Нали Сам каза, че той може да контролира събитията? Тогава... не, не, няма начин. Обаче, ако успеем да се върнем в училището, той би могъл да ни последва, нали? И тогава ще застрашим повече хора, от колкото когато Триксите дойдоха... Ох... Ами, да си го кажем - или го бием, или това е краят.
Докато аз си мислех така, изобщо не бях забелязала, че Рен се беше окопитил окончателно. Добре, че Лий ме дръпна, защото иначе щях да съм първата мишена на човекът, до преди малко, в леда
- Някой да има идеи? - Тъкмо попитах и Лисандър запрати една огнена сфера по Рен. Не успя да го уцели, а и не се учудвам, че бе така - толкова бе ядосан, че не можеше да се прицели. Направих същото като него, но запратих няколко кълба, едно след друго - уви, не уцелих също. Последвалите няколко атаки от наша страна също бяха неуспешни, за разлика от тези на момчето пред нас - ами, то такива изобщо липсваха. Така значи ще играем, а?
- Пфт... спрете, всички.- Казах, точно когато Лина се приготвяше да стреля. И, понеже тези ми думи не бяха достатъчно шокиращи, за да подсиля ефекта, седнах в корените на едно от близките дървета и запратих няколко сфери от светлина над нас. - Много е тъмно тук. - Всички изглеждаха така, сякаш са били ударени с нещо тежко по главата, ала аз не им обръщах внимание. Дори не ги гледах. Гледах Рен и тази негова усмивка. За първи път го бях видяла преди половин час, а вече ми идеше да го пребия. Това си беше рекорд - дори на Триксите им бях дала повече време! Въпреки всичко, продължавах да се взирам в него, да се взирам, да се взирам... Докато най-сетне не наруших тишината, а между временно лудия брат (не исках да мисля за него като "братът на Сам") бе увеличил налудничавата си усмивка. Може и да е луд, но определено не е глупав. Само че няма да се хвана на тази тактика току-така. - Ако си мислиш - започнах с леден глас, - че ще се хвана на "изтощи-и-убий" номера, не си познал. - Някъде между "изтощи" и "убий" бях затворила очи и бях отпуснала глава върху дънера на дървото. Давах си вид на човек, който всеки момент ще заспи следобеден сън на някоя сънчева полянка. - Ако нежеланите елементи вземат да изчезнат и тук стане по-малко мрачно, мястото ще е страхотно. - И кръстосах ръце зад тила си. Само ако обаче покажеше и най-малък признак да атакува, щях да му запратя всичката тази енергия, която в момента витаеше над нас и излъчваше мека светлина, да развали тази негова усмивка. Кои си мисли, че сме? Все едно ще играем по свирката на някаква откачалка. И кой си мисли, че е той? Само защото може да контролира събитията, се прави на голямата работа. Пфт... На луди злодеи и речи сме се нагледали, така че по-добре да не се опитва изобщо!!

Заглавие: Re: Изгнание Чет Юли 11, 2013 5:46 pm

Луси се отпусна, настани се на някакво дърво, все едно беше отишла на излет и... почиваше. "Но... какво прави тя?! Чакай малко... Ако аз не знам какво прави тя, това означава и, че Рен не знае също! Все пак сме брат и сестра. Не познава Луси, колкото мен, а аз още не схващам какво е намислила. Значи... перкото вече е достатъчно объркан."
- Хей, Рен. - Потрепна леко, но така и така продължаваше да се взира в излегналата ми се приятелка. Явно изпитваше страх. "Добре." - Осъзнаваш ли, скъпи братко, че това момиче просто се е излегнало и си почива? И си прави светлина в нашата постоянно тъмна планета, за да й е по-комфортно?
С периферното си зрение видях как Луси отвори едното си око и наблюдаваше с интерес, докато Лисандър едва удържаше смеха си.
- Очевидно за всички си никой, нищо и никакъв, затова сбогом, нескопосани братко! - завъртях се на пръсти и тръгнах към Луси, а после вероятно и към изхода.
- Наивна глупачка! - изкрещя гневно Рен и усетих някакъв изстрел. По огромния гърмеж при генерирането му, си личеше, че беше силен заряд.
Това и чаках. Врътнах се отново на пръсти, по-бързо отколкото си представях, и понеже очаквах атаката просто направих магията за спиране на времето и всичко замря. "Сега мога да огледам обстановката по-отблизо и да видя какво правиш, Луси." Започнах да се взирам в кълбата и да мъдря защо й беше на приятелката ми да ги създава. Но бързо отметнах частта с вглъбяването и чуденето - трябваше да отклоня атаката на лудия ми брат от полезрението си.
Запътих се право към него, отминавайки червеният заряд, произведен от пръстите му и застанах плътно зад него. "Може и да контролираш събитията, но забравяш, че съм ти сестра и контролирам времето."
Премахнах магията и всичко се задвижи. Атаката на Рен се удари в някакво дърво и го изстреля нанякъде. "УАУ!"
Приближих се до ухото на глупака, който ми лазеше по нервите и прошепнах:
- Рен, това е последното нещо, което чуваш преди да припаднеш. Ти си аут! - натиснах Чи точката на врата му с цялата си сила, след това ударих супер-силно коляното си в гърба му и ето, той се строполи изпаднал в безсъзнание.
Луси реагира по-бързо от очакваното и в момента, в който брат ми припадна, насочи всичките си кълба към него и... те му докараха гърчове и свивания от болка.
- Да се махаме! - промълвих и се затичах към другите. Преди да ме попитат как обезвредих Рен, казах: - Спрях времето, отидох зад него и приложих бойните си умения, които бях научила от нинджа-изкуствата тук... Научих само два урока, нищо сериозно. А сега да тръгваме.
- Къде? - Лий се обади, докато ме следваше плътно по петите, заедно с другите, провирайки се през храстите.
- Там, където вие ще намерите изход.
- Вие? - Сия се изпречи на пътя ми и ме погледна със зъл поглед.
- Има много да ни обясняваш, така че никъде няма да ходиш, ясно ли ти е?!
Луси усети, че подходът й не е един от най-добрите, затова просто й кимна да се махне и прошепна:
- Не е моментът затова.
- Вижте, ще се телепортирате без мен в Алфея! Аз ще трябва да отида до правителството на Времелия, за да им съобщя за лудия ми брат. Трябва да се предприемат мерки.
В този момент момичетата и Лий започнаха да премигват и лека-полека да изчезват. "Времето е изтекло."
- Ще се видим! - викнах и тъкмо щях да се обърна и да затичам, когато някой хвана ръката ми здраво. - Лина?
- Имаш крайно много да ми обясняваш, за да избягаш толкова лесно! НИКЪДЕ НЯМА ДА ХОДИШ! Нарани ме много, повярвах ти! И ти ме изигра! Ще си плащаш! Хич не ме интересува кого трябва да предупредиш. Не ти вярвам!
В този момент усетих някаква вълна по мен, телепортирах се с другите. "НЕ!" Когато топлинните вълни преминаха вече не бях на Времелия...

To be continued...