Пролетна ваканция

В РП-то участват:
Сам и Лина

-Невероятно телепортиране!Няма що! – Сам крещеше, а хората от Линфея я гледаха като попарени.Таман бяхме пристигнали и тя вече се беше разбесняла.Супер начало на ваканцията.
-Сам, не съм аз виновна, че не можеш да се телепортираш като хората! – опитах да се защитя.Тя се обърна бавно към мен, изпуфтя, а аз се дръпнах уплашено назад. „Олеле, сега ще ме убие!“.Вървях назад, а тя напред, към мен. „Сега ли намери да се просне това дърво тук!?Точно докато Сам е бясна и то на мен.“ Бях опряла едно огромно дърво, а Сам продължаваше да върви към мен, бясно.Стигна до мен и изведнъж… се разсмя.
-Ъ..какво?Нали щеше да ме убиваш? – зениците ми се разшириха от учудване, а тя се хилеше, просто се хилеше.
-Ти сериозно ли си помисли, че ще те убия? – хвана се за корема от смях.
-Ами честно да ти кажа, с това изражение, дето извади, всеки, ама всеки би си помислил, че искаш да го смажеш като муха. – и аз се разсмях, а хората отстрани продължаваха да ни гледат учудено.Как ли сме изглеждали?Като две крайно необразовани феи, които се смеят като полудели по средата на една от градините в Линфея.
-Сам! – осъзнах се и се огледах.
-Какво? – продължаваше да се смее, но се осъзна, спря и ме погледна.
-Дай да сме по сериозни, да не се излагаме.
-Чакай. – извика.
-Какво?
-Къде ще спим и живеем 10 дни? – огледа се, по не знайна за мен причина.
-Благодарение на скъпия ми чичо… – започнах да говоря като кифла. – Ще живеем в дома на някакво „много добро семейство“ и дете.Доколкото знам е момиче. – усмихнах се широко.
-Супер. – каза леко раздразнено и огледа тълпата.
-Извинете, извинете. – някой започна да вика и разблъска тълпата настрани. – Вие ли сте принцесата на Солария? – каза една средно висока жена, с дълга руса коса и кафяви очи.Изведнъж до нея се появи един мъж, който беше наистина висок, с руса коса, но по-светла от тази на жената и отново с светло кафяви очи.
Spoiler:
-Да, аз съм. – излязох пред Сам, а тя ме сръга.
-Значи вие сте хората. – усмихна ни се жената.
-Хората? – този път Сам излезе пред мен.
-Да. – проговори и мъжът. – Краля на Солария се свърза с нас и ни помоли за приютим за ваканцията, неговата племенница, принцесата, Лина и нейна приятелка, доколкото знам името и е Саманта. – усмихна се и се обърна към жената, с която май бяха женени или поне така изглеждаха.
-Хайде, елате.Да ви заведем в новия ви дом за десет дни. – жената хвана мен за ръка, а мъжът Сам и ни повлякоха по някаква пътечка в гората.
***
Както си вървеше, жената спря и се обърна към нас.
-А, забравих да ви попитам…
-Какво? – погледнах мило и същевременно учудено.
-Искате ли директно да ви телепортираме до домът ни или ще ходим?А и да..пътят е дълъг. – усмихна се и зачака отговора.
-Сам? – побутнах я.
-Какво? – явно я събудих от размислите и.
-Какво искаш?На мен ми се ходи.Нали все пак трябва да опознаем това място? – задуха вятър и клоните на дърветата започнаха да се движат толкова грациозно, леко и плавно.Едва ли ще го видим на друго място.
-Тогава нека ходим. – усмихна се широко. – И аз искам да опозная тези места. – огледа дърветата.
-Всъщност.. – спрях и всички след мен.
-Какво има? – грижовно попита жената.
-Вие знаете нашите имена, но ние вашите – не. – погледнах мъжа и жената подозрително, а те просто се засмяха.
-Аз съм Мат Ренсъм. – каза мъжът.
-А аз съм Джен Ренсъм. – усмихна се за пореден път жената.
-Така вече е по-добре! – засмях се и тръгнах да ходя, а останалите след мен.
-Разкаже те ни за вас? – започнах да любопитствам както обикновено,а те двамата просто се засмяха. – Защо се смеете?
-За нищо. – каза Джен и се обърна към Мат. – Аз съм родена тук, а Мат е от Солария.Точно така се запознахме и с краля.Тогава вие бяхте много малка или дори не бяхте родени.Учих в Алфея и последната година имахме нещо като екскурзия до Солария и там се запознах с Мат, после той ме заведе в двореца и там потрошихме някой неща и кралят ни беше много сърдит, но после ни прости и така се сприятелихме с него.После с Мат се влюбихме и аз го накарах да дойде с мен тук на Линфея.Оженихме се и ни се роди дъщеря.
-Дъщеря? – извика шокирано Сам.
-Да, дъщеря, на име Екатерина. – усмихна се русата жена.
***
Вървяхме близо час.Вече бях наистина уморена, Сам също или поне така изглеждаше.Изведнъж излязохме от гората и се озовахме в едно поле или нещо подобно, което беше разделено от една пътечка, тази по която вървяхме.
-Кога ще стигнем? – вече краката не ме държаха и бях адски изморена.
-След малко. – засмя се Мат.Тези хора наистина бяха много позитивни. – Виж напред това е къщата ни.
Spoiler:
-Яка е, за къща в Линфея. – засмях се и я огледах.Да, наистина беше яка.
***
-Ето стигнахме. – Джен отвори вратата и ни направи знак да влезем.
-Мамо!Тате! – появи се някакво момиченце и скочи на врата а Мат.
-Момичета, това е Екатерина, накратко Кати, нашата дъщеричка – представи ни я Джен.
Spoiler:
-Здрасти, Кати. – клекнах до нея. – Много си сладка.На колко години си?
-Десет. – отговори с широка усмивка момиченцето.“Явно е позитивно и енергично колкото родителите си.“ засмях се на себе си. – Кати, това е Сам.Моята най-добра приятелка! – „Моята най-добра приятелка, моята най-добра приятелка!?АЛЕКС??!!??“ вцепених се, но бързо се отърсих, защото май Екатерина се стресна от странния вид на лицето ми.
-Здравей, Кати. – Сам мина пред мен и клекна до момиченцето, явно осъзнала какво се случва. – Както вече разбра моето име е Сам.Много си красива! – усмихна и се и се изправи.
-Момичета, настанете се в стаите си, които Мат ще ви покаже, докато аз правя вечерята. – усмихна ни се за стотен път, а Мат ни дръпна на горе по стълбите и ни заведе в една от многото стаи.
-Това е вашата стая.Най в края на коридора се намира банята. Оправяйте се! - отпраши на някъде, а ние гледахме към вратата с отворени усти.
-Е да започваме. – щракнах с пръсти и багажа ми се появи.Отворих куфара и започнах да нареждам дрехите в големия старинен гардероб.Сам направи същото като мен.
-Много приятни хора, нали? – попитах, докато си подреждах тениските на единия от рафтовете.
-Да, въпреки, че имат твърде много енергия. – усмихна се на себе си. – И имат прекрасна дъщеря. – сгъна поредната блуза и се обърна към мен. – Аз съм готова, а ти?
-След секунда, само да сгъна и прибера последния панталон.
-Момичета!Време е за вечеря! – извика познат женски глас отдолу.
-Добре, идваме. – казахме заедно и се разсмяхме.Излязохме от стаята, затворихме вратата и тичешком слязохме по стълбите.
-Тук!
-Тук!
Бяхме застанали пред масата изправени, като статуи.След като Мат и Джен ни видяха се засмяха шумно.
-На какво се смеете? – чухме познат писклив глас, но не се обърнахме към него.
-Ами, Кати. – Мат я взе на ръце. – Тези две какички ни разсмиват. – усмихна и се и я постави на стола и на масата.
-Хайде момичета, отмразете се. – Джен се засмя отново. – И седнете да ядете.Вижте каква вечеря съм направила специално за вас. – спряхме да се правим на статуи и огледахме масата.Всичко изглеждаше толкова вкусно.Облизах се и веднага седнах на масата, Сам също.
Spoiler:
-Хайде да ядем! – затропах с вилицата по масата.Сам ме удари по рамото.-Защо ме удари? – направих тъжна физиономия.
-Няма нужда да показваш, че си кофа за боклук.
-Обиди ме! – обърнах се с гръб към нея.Така стоях около две минути и после се засмях.Без причина. „Полудявам!“. – Ако аз съм кофа за боклук, ти си цяло сметище! – извиках и пак се засмях.Този път тя се нацупи.Беше толкова сладка.От смях чак се хванах за корема.
-Мамо, защо те се държат така? – Кати ни посочи неразбиращо.
-Просто се забавляват миличка. – Джен я целуна по бузата. – Нека ядем! – след като леко извика това, ние с Сам веднага забравихме за какво се „караме“ и започнахме да ядем.
През цялото време се опознавахме.Разказвахме си какви ли не неща и се смяхме много.Оказа се, че Джен и Мат са потрошили най-скъпата ваза на „краля на Солария“ когато са били на 19.Разказаха ни и, че краля първоначално е искал да ги хвърли в затвора, заради скъпата си ваза.Умирах от смях.Поне сега ще имам с какво да дразня чичо.
-Много хубава вечеря! – усмихнах се на Джен, докато и помагах да измие чиниите, а Сам разчистваше масата.
-Мерси!Вие пък сте страхотни гости.
-Няма как да ти благодарим за това, то си е дарба.- обади се Сам.Разсмяхме се – отново.След като свършихме вечерята с Сам едва, едва стигнахме до стаята.Бяхме много изморени.Това беше един много интересен ден.Утре следваше да опознаем джунглата.След като стигнахме в стаята, набързо си облякохме пижамите и легнахме да спим.Утре ни очакваше вълнуващ ден.

На следващият ден станах рано. След като се облякох набързо отидох да събудя Лина. Беше се увила в завивките си и спеше дълбоко. Хич не ми се искаше да я будя, но...
- Лина, ставай! - извиках силно и я побутнах. Тя започна да шава, обърна се към мен и разтърка сънено очи.
- Още малко де... ваканция е! Знаеш, че обичам да спя!
- Затова те будя. - засмях се. Дръпнах завесите, за да влиза светлина в стаята и й се замолих. - Хайде ставай. И без това приятелите на чичо ти ни приютиха тук без да искат нищо от нас, поне трябва да им помогнем със закуската. Ще направим лошо впечатление.
- Това кога ни е спирало? - и двете се засмяхме. След малко Лина стана и се оправи, докато аз стоях на терасата и гледах природата. Наистина всичко тук беше забележително! Някой влезе в стаята и бързо се обърнах. Беше Екатерина. "Пфуф... уплаших се." Тя носеше някакъв барабан и тупаше по него с някакви пръчки.
- Ъм...? - не разбирах нищо, но детето ме прекъсна.
- Приключения! Приключения! Искам приключения! Приключения! Приключения! Искам приключения! - викаше и викаше, докато удряше по барабана.
- Кати... - и млъкнах. Чудех се как щях да кажа на малко дете "Момиче, какво ти има?". Тръснах глава, за да пропъдя тези мисли и погледнах Лина очакваща, че тя ще ми помогне. Тя просто седеше и гледаше детето... - Кати... хайде да слизаме. - изръсих и повлякох Лина по стълбите към кухнята.
- Хей, тъкмо закуската стана готова! Сядайте. - чу се енергичния и мил глас на Джен. На лицето ми се появи широка усмивка. С Лина се настанихме на масата.
- Надявах се да й помогнем да направи закуската, но... - казах така че само тя да ме чуе. В този момент по стълбите слезе Кати, която все още тропаше по барабана и викаше: "Приключения!". Беше много сладка.
- Мила, и ти ли си се събудила? - появи се и Мат.
- Да, татко! - отговори му и седна до мен. Вече всичко беше сервирано и се чудех с какво да помогна на Джен. - Мамо, татко! - викна Кати отново. - Знаете ли какво ми обещаха какичките? - и двете с Лина се обърнахме светкавично към детето.
- Какво, скъпа? - Джен тъкмо се настаняваше.
- Обещаха ми, че ще се грижат за мен през целия ден, ще ме забавляват и ще има приклюючениияяяя! - извика силно. Вкамених се. Седях като статуя и не знаех как да реагирам... "Ето как ще помагам на Джен..." Обърнах се към Лина. Надявах се тя поне да знаеше какво да каже, но не... и тя седеше, като мен. Изведнъж Кати се хвърли към мен и започна да ме прегръща и целува. "Ооооо, неее! Още се страхувах да мръдна и просто... побеснявах.
- Оо, наистина ли? - Джен се обади. - Ще е страхотно. Много ви благодарим, момичета! - кимнах и най - сетне Екатерина се зае със закуската си. Аз се облегнах назад и не откъсвах поглед от стената. Не харесвах много децата и... просто... никога не съм успявала да се справя с тях. Дано поне Лина можеше!
- Сам, не си и пипнала чинията си. - Мат ме погледна.
- Не, не... просто нямам апетит, това е. - усмихнах се, колкото се може по - убедително. Денят щеше да е невероятен.

***

Намирахме се в джунглата с Мат, Джен и Кати. Миналата вечер се бяха съгласили да ни разведат наоколо и да ни покажат, колкото се може повече забележителности. В момента ходехме по един трудно проходим район, докато Кати този път си беше взела свирката и свиреше и свиреше... главата вече ме болеше. Стараех се да изглеждам щастлива, но... не ми се получаваше. За стотен път вече се спъвах и падах в калта, хич не ми се разкарваше в джунглата точно сега...
- А това е едно от най - разпространените дървета в джунглите на Линфея! - обясни Джен и ни поведе напред. Тогава Кати ме дръпна и започна да вика в ухото ми:
- Искам приключенияяя! Приключения! - "Ооххх... нека това да спре!"
- Престори се поне малко, че ти е забавно. - сръга ме Лина.
- Права си, но... изобщо не съм в настроение. - казах й. Продължихме да вървим напред, докато Кати постоянно ми говореше за приключения... беше ужасно уморително дори и да я слушам. Сега трябваше да се забавлявам, а аз... се държах унило. Върнах искрената усмивка на лицето си и заслушах детето. Не беше чак толкова зле.
- Ето го и най - прочутото езеро на Линфея! - съобщи Майк ентусиазирано изведнъж. - Какво ще кажете да поплуваме?
- Но...
- Никакво но, Саманта! Гмуркай се! - викна ми, хвана ръката ми и се хвърли в езерото повличайки и мен.
- Не, не, аз... - и вече се бях озовала под водата. Изплувах на повърхността опитвайки да си поема въздух. Видях как Лина се залива от смях. "Да, много хубаво, няма що..." Излязох от езерото подгизнала. Проснах се на земята по - бясна от всякога. Чух стъпки близо до мен.
- Махай се, който и да си! Не искам да виждам и слушам никого! - извиках силно и тръгнах нанякъде, където да остана сама. Всичко беше ужасно. Не стига, че полагах огромни усилия да се държа добре и да понасям детето, а сега съм мокра само, защото някой си е наумил, че аз трябва да поплувам...
- Транформация! Магия Wings!

Spoiler:

Полетях нанякъде безцелно. Мислех си за най - различни неща и гневът ми отминаваше. Когато се почувствах по - добре реших, че трябва да се върна и започнах да летя към езерото, което все още се виждаше. Това беше много странно, но като се имаше предвид, че беше огромно... Погледът ми попадна на Кати и другите и бързо слязох при тях. Върнах се в нормална форма и започнах да се извинявам на всички. Като че ли само Лина ми се сърдеше. Нямах никакво време да се опитам да оправя нещата, защото Джен заговори.
- Това място е много красиво. Тук се намира един много прочут шаман, който изпитва доверието на хората помежду им. Когато бяхме по - млади с Мат идвахме много често тук. Постепенно се сприятелихме с шамана. Много добър човек е. Мислим, че ще е добре и вие момичета да изпитате доверието си с негова помощ. - намирахме се на място заобиколено от много дървета и храсти. Малко по нататък имаше една мъничка къщурка, в която очевидно живееше шаманът, за който ни говореше Джен. В този момент от къщата излезе някакъв човек и извика:
- Здравейтее! Отдавна не сме се виждали! - беше много стар с гола глава и сини очи. - Какъв е поводът да дойдете тук?
- Ами запознаваме Саманта и Лина - Майк ни представи. - с природата на Линфея. Доведохме ги тук, за да им покажеш колко разчитат една на друга. Имат ли си доверие. - чудесно!
- Хмм... така ли? Е, приятно ми е да се запознаем. А сега да преминем към по - съществената част. - човекът беше много усмихнат и дружелюбен. Правеше ми много добро впечатление и определено се стараеше да е добре на всички. - Така. Искам Лина да застане пред Сам и когато е готова да се отпусне и да падне назад. Ако ти - посочи ме - я хванеш означава, че си вярвате и разчитате на себе си. "Е, точно сега едва ли ще се получи..." След това ще направим обратното.
Лина дойде пред мен.
- Готова ли си? - попита ме. "Хмм... очаквах, че няма да иска."
- Да. - отвърнах и се обърнах към шамана. - А какво точно трябваше да направя? - и в този момент чух трясък. Погледнах напред и видях Лина на земята в не много добро състояние.
- Охх, благодаря ти, че ме задържа! - тонът й звучеше гневно.
- Съжалявам, аз... - тя ми направи знак да спра. Отидох пред нея и тръгнах да падам, но... беше по - трудно отколкото очаквах. Не можех да се отпусна и да се хвърля назад... просто... не можех. - Аз, не мога. Трудно ми е... отказвам се.
- Какво?! - Лина избухна. - Не можеш просто да паднеш назад? Нямаш ми доверие или...?
- Не, не...
- Не, точно така е... - завъртя се назад и се отдалечи от мен. "Уф..." Погледнах към Мат и Джен, които не бяха много щастливи. Само дано не се обвиняваха затова, че са ни довели тук. Те се опитаха да ни разведрят и отидоха да си поговорят със шамана. Върнах се при Лина, но тя не ми обърна внимание и затова замълчах. Не исках да я ядосвам още повече... беше ми гадно през целия ден и сега успях да разваля настроението и на нея... Беше "супер".
Засмрачава се и затова, след като Мат и Джен се върнаха тръгнахме обратно към къщата.
- Искам приключения! - започна отново Кати. "Ох, изобщо не ми е до това в момента..." - Искам да се бием с чудовища!
- Те са опасни, мила. Не е хубаво да говориш така. - Мат гушна Кати и продължихме по пътя. След дълго време влачене най - накрая се прибрахме. С Лина се качихме в стаята си, докато междувременно тя не ми каза и една думичка... беше ужасно!

-Момичета, вечерята е готова. – провикна се Днеж от кухнята.
-Добре, идваме. – ентосиазирано извика Сам.Аз нищо не казах, просто тръгнах към кухнята.Не бях толкова сърдита на Сам, просто защото бях научена да не вярвам на никого, но тъй като по характер съм си инат, щях да и го връщам тъпкано.Вървях по стълбите надолу, а Сам след мен.
-Лина.. – опита се да докосне рамото ми, но аз и бутнах ръката. – Ъъ.. – май искаше да каже нещо, но аз не и обърнах внимание, а просто продължих да вървя.
-Момичета, сядайте. – отново гостоприемничеше Джен.Сам си седна на мястото , но аз седнах възможно най-далеко.Все пак нали щях да и го връщам.Нека да и е гадно.
-Лина, Сам имам чувството, че нещо между вас не е наред. – каза русата жена, докато слагаше храната на масата.
-Не, Джен, всичко е наред. – усмихнах и се злокобно, но и някак мило, за да не се усети. – Нищо между нас не се е променило. – погледнах Сам.
-Напълно ли сте сигурни?- новата ни руса приятелка ни погледна подозрително.Това е странно, защото тя е доста мил човек.“Явно всеки си има две лица.“
-Какво има за вечеря, мамо? – писклив глас прекъсна „разговора ни“.Обърнах се и естествено пред нас беше Екатерина.Тя държеше някакво кафяво, пухкаво мече в дясната си ръка.Джен веднага се усмихна, отиде и я вдигна на ръце.
-Ето това миличка. – посочи и масата, която беше отрупана с невероятно вкусни неща или поне така изглеждаха.
-Вкусно. – скочи от ръцете и и седна на масата.Аз и се усмихнах, Сам също.Започнахме да ядем и да беше наистина вкусно.
-Всъщност… - казах с пълна уста.
-Какво? – Джен ме погледна въпросително.
-Къде е Мат? – преглътнах храната.Джен не ми отговори, а просто продължи да яде.Беше странно, но аз нищо не казах.Сам се опита пак да ми каже нещо, но аз я отрязах, както правих последните няколко часа.
***
-Здравеите момичета, Джен, Кати. – Мат влезе привидно изморен, което беше странно, точно докато привършвахме с вечерята.Взе Кати на ръце и я прегърна.
-Къде беше татко? – тя обви ръце около гърлото му.
-Имах малко работа. – усмихна и се и пак я остави на стола и. – Но сега съм тук.Така като гледам не е останала много вечеря.
-Остана, спокойно. – Джен стана и извади от хладилника една чиния пълна с храна. – Заповядай. – сложи я пред него.
***
-Лина, не ми се сърди. – за стотен път Сам ми казваше едно и също нещо.От вътре горях, беше ми адски омръзнало от едно и също.
-Няма ли да спреш?Преди два часа свърши вечерята и от тогава ти ми повтаряш едно и също. –преоблякох се и легнах на леглото ми.
-Но.. – опита се отново.
-Тихо!Искам да спя! – обърнах се на другата страна, затворих очи и се опитах да забравя гадните случки, което сигурно щеше да е най-трудното нещо след смъртта на Алекс.

Събудих се. Станах, дръпнах завесите. Слънцето вече беше изгряло, гледката беше изумителна, но... изобщо не ме интересуваше. Погледнах часовника на бюрото, показваше "09:03". Оправих се и погледнах Лина. Още спеше. "Няма абсолютно никакъв смисъл да я будя... за нея, мен ме няма... няма смисъл да продължавам с извиненията... просто... правя всичко, което поискам сама! "Идеалната ваканция"... как ли пък не!?" Слязох по стълбите и открих Джен в кухнята, както винаги. След като успях да я убедя, че няма нищо лошо в това да й помогна, най - сетне ми бе разрешено да го направя.
- Къде е Мат? - попитах небрежно.
- Излезе. - измърмори набързо Джен и се обърна.
- Къде? - изплъзна се от устата ми. "Чудесни работи вършиш, Саманта!"
- Става ли да събудиш Кати и Лина? Закуската вече е готова. - помоли ме. "Защо избягва така усилено въпросите ми? Какво..." Стигнах до стаята на Кати. Почуках и след това отворих говорейки:
- Време е да ставаш поспаланке! - но Екатерина вече бе станала.
- Тъкмо щях да отивам при мама. - измърмори сладко. - Къде е Лина? - "Пфуфф..."
- Тя просто обича да спи... ще дойде след малко. - опитах се да прозвуча свежо, но определено не се получи. Кати слезе долу, а аз се запътих към стаята ни с Лина... "Ако продължи да се прави, че не ме чува... не знам какво ще направя вече... писва!" Стигнах, влязох, след което побутнах приятелката ми (разбирате ли, приятелката ми!...) и извиках:
- Ставай! Джен ни вика! - Лина се размърда, погледна ме и се обърна на другата страна... сякаш бях някакво плашило! - Ще кажеш ли нещо? - не последва никакъв отговор. И се случи очакваното... избухнах. - Добре, слушай! Знам, че си ми тооолкова сърдита, че дори не ми говориш, не ми обръщаш внимание и пр. Изобщо не ме интересува! Решила си така, добре... не съм аз тази, която трябва да ти променя мнението по никакъв начин, но...! На ваканция сме, в друга непозната планета, сами, дойдохме сами! След като сме дошли само ние двете очаквам поне едно съвсем елементарно държание към мен, уважение! На Алфея прави, каквото поискаш! Ако искаш не ми говори, игнорирай ме, изобщо прави, каквото си знаеш! Но тук, когато сме само ние двете... не ми обръщаш и най - малко внимание! За какво?!? Хиляди пъти ти се извиних, хиляди! А ти прояви ли и най - малкото уважение... НЕ! Не уважи и едно "Извинявай"! Тези думи за теб може да са нищо, но всъщност са много повече, много повече от това, за което ги смяташ, очевидно! ОЧЕВИДНО! Не ме интересува колко много ти се е насъбрало, не ме! Защото, ако на теб ти се е насъбрало много, само на теб ли? Запита ли се какво им е и на другите? Явно не! Не знаеш докъде ме доведе всичко това, нямаш си и на представа! Не само ти страдаш! И отсега ти казвам, всичките тези неща, които се случиха... ме доведоха до дъното... сега си нямаш и на представа какво е дъното за мен! Но много скоро ще разбереш... и тогава пострадалата няма да съм само аз... НЯМА! - изкрещях, мъчейки се да си поема дъх. Гласът ми беше изтънял, докато виках всичкото това. Казах неща, които изобщо не бяха свързани със ситуацията, но ето...
- И ти си най - изстрадалата от всички, нали? Никой не е по - изстрадал от теб, ти си единствената жертва! Нали? - Лина почервеня. - Състоянието на всички, лошото състояние, е такова само и единствено заради теб! И извиненията ти ще върнат ли някого? НЯМА!
- И тези извинения, горките, просто се появяваха навсякъде... навсякъде от моята уста само и само, колкото да украсяват историята, нали? - изсмях се. - Трябва да се радваш, че поне тези извинения достигнаха и теб! Защото повече извинения от мен няма да чуеш, няма!
- Защото аз всяка вечер се моля да чувам твоите досадни извинения! - Лина излезе, затръшвайки силно вратата. Бях повече от бясна! И единственото нещо, което ме спря да полудея, откача, беше мисълта, че много скоро ще си отмъстя... много скоро всичко щеше да се окаже непосилно за всички... нямаше никой да може да го понесе! И всичко щеше да си дойде на мястото... всичко! Както го исках аз.
Телефонът ми иззвъня, намерих го, като по чудо там, където го бях оставила предишния път и вдигнах.
- Саманта! - чух Уил. УИЛ!
- Уил! - извиках. Настроението ми веднага се оправи!
- Къде си?
- На Линфея съм, нали е ваканция.
- Сама? - тонът му прозвуча леко уплашено.
- С Лина. - процедих през зъби. - А ти къде си, как си?
- Ами на Времелия с момичето, с което исках да те запозная. Много е забавна. - и веднага всичко се обърна с главата надолу.
- МОЛЯ!? ЗАЩО СИ Я ЗАВЕЛ ТАМ? ЗНАЕШ ЛИ КАКЪВ Е РИСКА?!? КАК... - не можах да се сдържа.
- Хей, хей... спокойно, нищо й няма. Всичко е под контрол. Тя много искаше да види Времелия, това е. А след като е с един ужасно храбър и силен човек, няма да й се случи нищо.
- Ти изобщо чуваш ли се? Много добре знаеш какъв е риска. За хора, които не са от Времелия, това е истински риск!
- Спокойно. - чух равния глас на Уил, който ме уверяваше, че нищо нямало да се случи на непознатата, която вече ме изнервяше много, дори и да не съм разговаряла с нея.
- Е, ако я нападнат, още по - добре.
- Саманта... какви ги говориш! - викна.
- Ох, все тая... - яростта ме обземаше все повече и повече... УЖАСЕН ДЕН!
- Тя иска да я разведа наоколо. Доскоро! - каза "гаджето" ми... Запратих телефона си към пода и излязох от стаята. Слизайки по стълбите се убеждавах все повече и повече, че трябва да прекратим тази връзка... с Уил. Нямаше смисъл!
- А ето те. - каза бодро Джен, след като пристигнах. Беше в по - добро настроение от миналия път. Усмихнах се леко и се настаних на един от столовете около масата, онзи стол най - далече от Лина. И единствената мисъл, която ме връхлиташе отново и отново беше и тази, която ме успокояваше.

"Всичко ще приключи! И Те бяха готови с приготовленията! Само трябваше да изпълня моята част от плана..."

Закусвахме много тихо.Чуваше се шума само на вилиците.Никой нищо не казваше, което беше странно, но кое тук не беше странно?Мат го нямаше и Джен се държеше странно, а пък аз и Сам сме скарани.Задушавах се.Имах чувството, че стените се приближаваха към мен и искат да ме смачкат.
-Аз ще изляза навън.Да се поразходя. – казах бързо и светкавично излязох през вратата, докато всички, дори и Сам гледаха шокирано.Реших да обиколя гората.Сигурно щях да си възвърна малко настроението.“Как мразя като се получава така?Защо не може всичко да е наред?Защо?Целия свят се обърна за две минути?Защо?Всичко се изпари!А това щеше да е „Идеалната ваканция“ с моята нова най-добра приятелка.Да, да.Просто…как искам Алекс да е тук, за бога, как искам!“ си мислех докато вървях из гъстите дървета и храсти. „Как искам да си тук, сега и да ми кажеш какво да сторя, какво да направя, Алекс!“. Продължавах да вървя, но вече краката ми натежаваха, сълзите напираха.Исках да плача, за да извадя цялата мъка и гняв от мен, но проклетите сълзи не потичаха.Паднах на земята.Нямах сили да ходя вече. “Защо се случи всичко това?Защо?Защо всичко са обърква, точно когато не трябва.“ Вече плачех със сълзи, големи сълзи.Бях разбита от вътре.Бях празна. “И все пак тя ми каза всичко това, без да и мигне окото?Завиждам и…толкова е силна и решителна, а аз съм една страхливка, едно малко момиченце, което не може да се справи само.“ Засмях се горчиво.Смях се на себе си и плачех едновременно.Бях слаба!Точно сега, точно тук, бях една слабачка.Опитах да се изправя, но без успех.Паднах отново.Напиращите сълзи отново потекоха, нямах сили за да ги спра, за това просто се свих на топка и заплаках, колкото сила имах.
- Спри. – чух далечен глас. – Не се унижавай така. – приближаваше се.Изправих се. “Какво?“
-Кой си ти? – огледах се, после пак, но нищо не виждах.Гласа вече не се чуваше. – Къде си? – попитах безпомощно и пак се огледах, но нищо.Там нямаше никой. „Но тогава, какво чувам?“
- Спри да се оглеждаш! – отново го чух. – Просто погледни.
- На как да погледна, като те няма? – послушах гласа и спрях да се оглеждам, но не се появи.Преглътнах.Това беше странно. “Какъв е този глас?Кой говори?И защо ми е толкова познат гласа?“
- Аз съм тук! – изведнъж пред мен се появи неясен образ.Разтърках си очите, защото бяха мокри от сълзите и още повече замъгляваха фигурата пред мен.
-АЛЕКС! – извиках.Сложих си ръката на устата ми. – Това е невъзможно!Ти си мъртва!Ти умря в ръцете ми! – сълзите потекоха свободно по невярващото ми лице.
- Спри да плачеш, не ти отива. – усмихна се леко.Вече беше напълно ясно.Това беше тя, беше бледа, точно като на Омега и беше облечена в много дълга, невероятно красива бяла рокля.На главата си имаше златна корона.Плачех, не можех да спра. “Тя е тук!Тук!До мен!“ Тръгнах към нея.Опитах се да я докосна, но ръката ми мина през нея. „К-какво?“
- Призрак съм, за това не можеш да ме докоснеш, но не съм тук за да си говорим сладки приказки.Погледни! – тя махна с ръка и пред мен се появи измерение Омега или по-скоро онази нощ.Най-тъжната в моя живот.Точно тогава Алекс умря. „Умря!“ Мозъкът ми се разтресе и сетивата ми замръзнаха на едно място.
- Не можеш да го забравиш нали? – попита някак студено, далечно.
-Как да забравя? – подсмихнах се мрачно. – Ти били забравила как най-добрата ти приятелка умира и то в собствените ти ръце?
- Едва ли, но ти трябва! – обърна се към мен със сериозно изражение.
-Какво „трябва“? – попитах неразбиращо.
- Забрави!Ти трябва да забравиш!Трябва да забравиш за мен, за всичко което се случи, за нашето приятелство…
-Моля?? – шокирах се. – Ти искаш невъзможното!Няма начин да те забравя, Алекс! – отново се разплаках.Май днес често ме се случва. – Ти си ми най-добрата ми приятелка – сега и ЗАВИНАГИ!Разбери го!
- Разбирам, но мен ме няма вече! – говореше леко и плавно.Сякаш не и пукаше за това, че гледаме най-гадната случка, неината смърт и аз плача безпомощно пред нея. – Сам е тук!И тя те обича!Не и причинявай това!
-Кое да и причинявам? – изтрих си сълзите. “Край със сълзите!“ .
- Спри да я смяташ за втора цигулка. – обърна се към картината пред нас.Точно когато умира!Преглътнах и се опитах да не заплача за стотен път.
-Не е вярно! – стиснах юмрук. – Никога не съм я смятала за втора цигулка, както казваш.
- Тогава защо не спираш да мислиш за мен?
-Защото.. – поех си въздух и се опитах да събера сили за всичко, което мислех да и кажа. – Защото ти си ми НАЙ-добрата приятелка.Никога не съм познавала човек като теб!Ти си прекрасна и забавна и всичко, което човек иска на този свят от своя приятел!Ти ме държеше жива, Алекс!Ти, точно ТИ!Без теб съм празна – празна от вътре.Няма с кого да си говоря, просто еи така, без тема, само да говоря.
- Имаш!И това е Сам.
-Не това не е Сам!Тя е толкова дръпната от мен, сякаш не иска да сме приятелки изобщо.Винаги мисли за нещо, никога не споделя.Като съм с нея, съм като камък.Постоянно ме е страх, защото ако кажа нещо грешно, всичко ще отиде по дяволите! – крещях със цяло гърло.
- Сега разбирам! - засмя се. – Вие си нямате доверие.И двете не сте научили, че приятелите са като двама човека с едно сърце.
-А ти?Ти защо си тук? – думите излязоха от устата ми, без да искам.
- Защото трябва да се погрижа за моята най-добра приятелка. – усмихна се, аз във отговор също.Настъпи неловко мълчание.
-Не знаеш колко ми липсваш, просто. – разцепих тишината.
- И ти. – махна с ръка и вече бяхме на един от най-красивите хълмове в Линфея, а не в леденото измерение.
-И сега какво?
- Ти ще ме забравиш. – каза спокойно.
-Няма начин. – отсякох.
-Ще го направиш и ще отидеш да се извиниш на Сам. – засмя се. – Осъзнай го вече!Мъртва съм!Тоест няма да се върна никога повече!Продължи да живееш!Радвай се на всеки момент от този живот, защото могат да ти го отнемат.Виж ме мен.Само на 16 умрях и защо?Защото Сам полудя и ни телепортира на Омега. – започна да се смее още по-силно. – Но аз не съм и сърдита.След като те прави щастлива, няма как да и се сърдя. – от смеха и остана само една усмивка.
-Знаеш ли колко те мразя? – попита тихо.
-Ъх..
-Мразя те за това, че ме остави сама. – довърших си изречението.Тя просто въздъхна:
- Не си сама.Всички са тук:Сам, Луси, Сиа и Мони.
-За Сиа не ми споменавай. – засмяхме се. – Луси не я знам къде е, Мони също, а със Сам сме скарани.На практика съм сама.
- А на теория? – обърна се към мен.Кожата и ставаше все по-бледа. – Не си сама!Просто не искаш да го осъзнаеш!Всички много те обичат, ти тях също.Спри да мислиш за мен, а живей!
-Какво се случва със кожата ти? – опитах да я докосна.Бях забравила, че е дух.Ръката ми просто премина през лицето и.
- Това означава, че ти почти си разбрала. – усмихна се някак мрачно, но и щастливо.
-Може би си права..може би аз наистина не съм сама. – погледнах към небето и си поех въздух.
-Лин!Ти не си сама!Спри да го преиграваш, а разбери най-после.Имаш Сам!Тя е страхотен човек и е много добра приятелка! – усмихна се.
-Права си!И аз съм пълна глупачка, щом позволих, да се скараме. – изправих се от тревата. – Алекс!Много те обичам и ти го знаеш, но точно сега, не мога да изгубя и Сам!Разбери. – ентосиазирано говорих.
- Разбирам!Сега върви и и кажи, всичко, което трябва да и кажеш! – усмихна се. – Обичам те, Лин!Винаги ще си ми в сърцето. – щракна с пръсти.
„Къде съм?“ Събудих се на същото място, на което бях преди да се появи Алекс.Спомних си всичко от преди малко.
-И аз няма да те забравя!Обещавам ти! – извиках докато гледах към небето.Станах бързо и се затичах към къщата на Джен и Мат.Трябваше да се извиня на Сам, за всичко!

„Време е да оправя нещата, Сам!“

След, като Лина реши да излезе точно по средата на закуската, веднага станах и аз. Изръсих на Джен някакво оправдание и се качих горе. Хвърлих се на леглото си и загледах тавана - зелен, с хиляди неясни линии и очертания, вдлъбнатини и странни форми. Гледах и гледах. Мислех си за всичко - как стигнахме дотук, как допуснах да се скараме, как се държах, за да всичко това да се случи... и превъртах лентата отново и отново, докато зеленият таван избледняваше, изместван от спомените... Спомените. Спомените. Спомените.
Смело можех да твърдя, че точно те, спомените, бяха един от най - големите ми врагове. Точно те. Точно те ме караха да се чувствам виновна, точно те ме караха да се чувствам изолирана, точно те ме караха да се чувствам ужасно заради това, което сторих... на Омега, Солария. Точно те успяваха да ме изкарат извън контрол, караха ме да живея със страх, да се страхувам от самата себе си, да се изолирам заради другите, за тяхната безопасност. Точно те ме караха да ставам всеки ден с мисълта, че мога да нараня някого и съм опасна за всички... но не бягах, а стоях. Стоях, знаейки за опасността, която можеше да ги сполети... моите приятели. И ето, че кошмарният ден дойде... онзи ден... онзи... Онзи ден, в който всичко се преобърна... всичко бе разрушено... всичко бе развалено... само заради един човек. Мен. Аз. Аз направих всичко... спомнях си историята... все едно се случваше сега, пред очите ми, съвсем ясно. Откачам, трансформирам се, разрушавам част от двореца на Солария, после излизам навън... и... И... руша, крещя, викам... и атакувам бясно, като чудовище... което съм. Спомените. Да... Те. Точно те.
Вече бях на друго място... на Омега. Събуждам се в клетка, после ме пускат, а Лина е огорчена... бясна... ядосана... с пълно право. Извинявам се, да... проклетите извинения... и да, извинявам се, всички викат, пълен хаос... заради единсвено и само един човек. Мен. Аз. Телепортирала съм ни в затвор, студен, смразяващ, страшен, не знаеща как да измъкна всички... Лутаме се в леденият затвор... и тогава... най - ужасяващото... Тя... Алекс... си отива заради мен... тя... си тръгва. Завинаги. Виждам сълзи... искрени сълзи... причинени от мен. Знаех от самото начало, че всичко може да бъде заличено... от мен. Но пределно ясно, знаейки риска, аз правех, каквото си поискам, каквото ми хареса... За да всичко да изчезне... нищо да не е същото. И всичко, заради мен. Мен. И си спомнях отново и отново всичко... Солария, Омега. И пак... и... И... Всичкия ужас... И един от най - големите ми врагове - спомените - се задаваха отново и отново... за да ме изтощат, отчаят... И си вършеха перфектно работата... Безжизнена се реех в пространството... отчаяна... И някакво тропане ме откъсна от мислите ми... Някой тичаше.
И отново зеленият таван се появи... и стаята... и всичко... нямах абсолютно никакво време да се свестя, защото вече вратата бе отворена, а Лина ме връхлетя. Станах точно преди да ми се нахвърли, прегръщайки ме, говорейки ми само мили, искрени, прекрасни думи. "Приятелката ми!" Без да казвам нищо я прегънах и аз, усмихвайки се, с насълзени очи.
- Съжалявам! Много съжалявам! Съжалявам! Съжалявам за всичко, което ти наговорих, за всичките ми глупави забележки и заяждания, за глупавото ми държание! Ще направя всичко, само и само да разбереш, че наистина съжалявам! Извинявай! Ти си истинската ми приятелка, която никога няма да си простя, ако загубя! Прости ми! - Лина беше на път да заплаче.
- Разбира се, че ти прощавам! И извинявай за наговорените ти ужасни думи от мен... Прощавам ти, Лина! - прегърнах я тоолкова силно, плачейки. Трябваше да не забравям най - важното нещо, което човек може да притежава - приятелите! А добър приятел, като Лина нямаше да може да се намери! Изведнъж тя скочи изненадано и нещо блесна на врата й!
- Това е Чармикс! - извика тя радостно. Много добре осъзнаваше защо го е получила, така че... Беше времето за повторна топла прегръдка, която никога нямаше да забравя! Спомени. Усмихнах се.

През следващите дни всичко беше прекрасно. Забавлявахме се, с Лина правехме всичко, което поискахме... разходките из Линфея продължаваха усилено. Разглеждахме, колкото се може повече забележителности и незабравими места. Изобщо... най - сетне успях да се отърся от Алфея и всичките проблеми, изпити и т.н.
Докато времето минаваше неусетно, дойде и последният ден от ваканцията, толкова бързо. Хич не ми се тръгваше от Линфея, но училището ни зовеше. Още със ставането си, изненадите започнаха. След като с Лина слязохме долу останахме с отворени усти дълго време. Стаите бяха украсени с всевъзможни украси - балони, конфети, магически светлинки. Почти навсякъде бяха наслагани изрязани букви носещи различни послания. "На добър час!", "Приятно прекарване в Алфея!", "Беше ни приятно с вас!", "Обичаме ви!" и още куп чудесни украси. С Лина не можехме да се съвземем почти през целия ден, заради това. Онемяхме. Разбира се много благодарихме на Джен и Мат, както и на Кати, която също бе помагала за обстановката в къщата. Разбрахме, че Мат е отсъствал, защото е подготвял изненадата доста усилено... обсипахме го с хиляди благодарности. Направихме последна обиколка из околността със страхотното семейство, което бе така мило да ни подслони - разглеждахме, катерихме се, плувахме из езерата. Но денят се изниза така бързо, че нямах никакво време да му се насладя. Твърде хубаво беше, но... трябваше да си тръгваме, нямаше как.
Докато слънцето залязваше, се прибрахме в къщата. Аз и Лина събрахме багажа си и се сбогувахме с Мат, Джен и... Кати! Беше доста трудничко и с насълзени очи с Лина излязохме, махайки на любезното, прекрасно семейство, както и то на нас. Махах, докато къщата не се скри от погледа ми. Погледнах Лина, на която й личеше, че също е тъжна и й казах:
- Какво ще кажеш да минем през едно място преди да се озовем на Алфея?
- Място? Кое? - не разбираше.
- Искам да отидем при онзи шаман. - хванах я за ръката и я повлякох натам.
- Сигурна ли си, че знаеш добре пътя? - подхвърли.
- Не. - отговорих усмихнато и след известно време провиране през храстите, най - сетне стигнахме до малката къща, в която живееше шамана. Почуках леко няколко пъти, докато накрая се сетиха да ми отворят. На прага стоеше шамана. Попита ни за какво сме дошли, докато през цялото време се усмихваше.
- Искам пак да се пробвам с "изпитанието" за доверие... готова съм. - не бях чак толкова сигурна. След като шамана изчете лекцията си какво трябвало да направим, все едно вече не знаехме, най - после ми каза да застана пред Лина и да падна. Това щяло да покаже дали съм й имала доверие и обичайните дрънканици... Макар и изобщо това да беше нещо елементарно и глупаво, не успях да се отпусна и да оставя на Лина да ме хване първия път, така че... нямаше да се оставя на това глупаво тестче да ме победи... "Ха, като 3 или 2 - годишна звучах в момента...?" Застанах пред Лина, отпуснах се, и... се килнах назад. След миг вече бях в ръцете й, тя беше доста усмихната. Шамана просто каза едно "Браво" и се прибра в колибата си... "Каква любезност!"
Тръгнахме обратно назад по пътя, който щеше да ни заведе в Алфея... по - точно, по този път, в който щеше да се извърши телепортацията. След краткия разговор с Лина защо толкова съм държала да се върнем тук, след като било излишно и т.н. настъпи тишина, никой не обелваше и дума. Вървейки и чудейки се за най - различни неща се сетих се за Уил и набрах номера му. Не биваше да избухвам и да му викам за дребни неща... е, не бяха толкова дребни, но... Трябваше да докажа на себе си, че му имам доверие, както направих с Лина.
- Саманта? - чу се от другата страна.
- Уил, аз... много съжалявам за предишния ни телефонен разговор. - започнах направо. - Просто бях доста напрегната и всичко ми беше криво. Знам, че не показвам по никакъв начин, че ти имам и мъничко доверие, но... знай, че се опитвам да го преодолея и бих направила всичко, за да ти го докажа. Вярвам в теб! Обичам те. - последните думи определено не биваше да ги казвам... защото вече се изчервявах. Поне Лина беше достатъчно далеч, за да не чуе разговора ни.
- Не съм и губил вяра в теб, Сами! Изобщо не съм ти се и обиждал или нещо от сорта. Все пак изключително се радвам, че ми казваш това. Знам, че за теб е много трудно да си признаеш такова нещо. - и в този момент нещо блесна на врата ми! Получих Чармикс!

Spoiler:

- Трябва да затварям! - викнах му, затворих без да чакам отговор и се приближих до Лина. - Имам Чармикс! - извиках щастливо, като малко дете.
- Наистина!? Как го получи!?
- Ами доверих се на теб, доверих се и на Уил... осъзнах, че трябва да имам доверие на приятелите си, а не да се съмнявам в абсолютно всичко. Преодолях го! - радостта ме обземаше все повече и повече.
Докато все още вървяхме по пътя, с Лина постоянно си говорехме за Чармикса. Определено се чувствах по - силна от преди, така че трябваше да върши чудесна работа. Стигнахме до мястото откъдето щяхме да отидем на Алфея. Спогледахме се. Лина ме хвана подръка и погледна към небето. След като промълви следните думи, останахме известно време загледани нагоре, след което потеглихме.

- Алекс, ти винаги ще бъдеш с нас!

» Ваканция №2
» ВАКАНЦИЯ - ІІІ част
» ВАКАНЦИЯ - І част